Блокове никнат като гъби, а от съседния вход с население на малко село: Да развеем прани гащи, на ръка разстояние!

Родопчани масово купуват имоти в Пловдив, София, Стара Загора. Едва 40 на сто са желаещите пловдивчани да се обзаведат с ново жилище. Най-много клиенти има обаче от областите Кърджали и Смолян, сочат наблюденията на брокери в града под тепетата.
„Една от основните причини е именно във възможностите, които предлага Пловдив. Не на последно място е и инвестицията в имот. В Кърджали и Смолян все още се държат доста високи цени на предлаганите жилища. „Защо не-малко повече пари, но в Пловдив, а не в Кърджали и Смолян?”, е въпросът, който всъщност дава отговор”, коментират брокери на недвижими имоти в Родопите (б. р. - този материал е авторски на редактор в двадесет и четири родопи ком и ако го четете на друго място без коректно позоваване, значи подкрепяте крадци). По думите им обаче сътресения в пазара на недвижимо имущество в двата региона не се усеща, защото много от търсещите нов дом в по-голям град първо се разделят именно с жилището си в Родопите.

Същото се отнася и при предопределянето на маршрута към столицата или друг от по-големите градове. За всеки имот си има клиент и това все още поддържа пазара, въпреки обезлюдяването на Родопите.
Според агенции за недвижими имоти, пазарът в Кърджали държи сходни нива през последните години. Най-вече се търсят апартаменти в новопостроени сгради в центъра на областния родопски град или най-младия квартал-„Възрожденци”. Болшинството от клиентите пък са работили в чужбина, а желанията им са за по-малки жилища заради

заделените средства за вложението. Това от своя страна е отлична почва за развитие на строителството, където и да е, стига теренът да е частен.

Нацвъкани, нагъчени, блок до блок и тераса до тераса…

Разказ на жител на „Възрожденци” за един обикновен ден в квартала:
„Шумът започва около 8 сутринта. Звукът от къртача на съседния строеж преодолява новата дограма, превзема цялото жилище и се настанява победоносно в главата. Отеква навсякъде, околните панелки го прегръщат, след което препращат с бясна скорост за частици от секундата отново в дома ти. Ушите писват, а цялото съзнание е обзето от строежа на новата кооперация.

Излизаш навън и виждаш бъдещия блок. Кацнал е върху тревна площ, която десетките деца от съседните кооперации бяха кръстили „Ноу Камп”.

Игрището не бе ново, но за тях бе полето на радост и сълзи. Вярно, вдигаха гюрултия докато играят мач, но това се случваше целодневно само през уикенда и надвечер през делнични дни-след училище. За врати им служиха по два камъка от двата края на игрището. Съседи дори им поставиха греди-от дървени прътове. Все пак виковете бяха по-малко при спорове за гол. Имаше и чешма. На повече от 25 години. Встрани. Три поколения играчи утоляваха жаждата си по време на мачове. При режим на водата пък, опашките от чакащи с туби от съседните блокове се виеха до самия „стадион”.
Сега игрището е с друго предназначение. Първо бе премахната чешмата. Дойде ред и на вратите, а децата спряха с футбола. Преместиха се на съседно игрище, на две пресечки.
Сега шумът идва от къртача на работника. Докато строяха блока се чуваше нескончаема чалга музика, която вероятно трябваше да определя ритъма на бригадата. Един от тях дори репетираше за голямата сцена. Споделяше таланта си с всички живущи от околните сгради в припевите на Софи Маринова и разни други звезди в репертоара им „пачки, прашки и още нещо”. Надигаше глас, друг свиркаше, а чукането, моторните триони за талпите бяха съпровод.
Всичко е почти готово, а хористите са заменени от къртач.

Нейде, от вътрешността на призрачната сграда с дупки вместо прозорци, нещо издава неописуемия шум сякаш е гигантско чудовище с неразположение в стомаха.

Не го забелязваш, но имаш чувството, че при опит можеш да го докоснеш. Сградата е толкова близо, че се чудиш „Кой будала ще купи жилище там или пък моето?”. И за двамата гледката ще са прани гащи, на ръка разстояние. Едва в този момент забелязваш скелето, достигнало терасата ти. В този момент мисълта за започналото саниране на блока, в който живееш, измества къртача. Чудиш се кога успяха работниците да достигнат терасата ти без да ги усетиш? Нищо, гледката е успокоителна. Близо три години след като процедурите по кандидатстване по програмата „Санираме те без пари” и увещаването на комшии с мислене „Всеки ще ни прецака, не вярвайте!” приключи, най-после нещо се случва. Скеле има, работници няма, а работата е започнала от седмици. Едни казват „Още не са ни превели пари”, други сочат с пръст „Замазват ви очите”, а бе майната му-скелето е тук, ама тоя къртач не спира, бе!
Часът е около 12. Нещо липсва. А, да, шумът! Къртачът се е уморил и обядва. Като заговорихме за ядене и започва отчетлив звук от цепене на дърва. Иде нейде отгоре. Комшия е решил да понацепи дърва на терасата си. На печка е от години. Времето застудява, а в случая тактиката е 2 в 1. Палиш дървата и готвиш на нея. Топло на тялото, топло и на стомаха. Труп, труп, хряс-дървото не може да устои на волята на нашенеца.
„Дай ми това, айде по-бързо. Донеси го, де! Е, как кое? Това, дето е до онова!”, заповедите се издават на стълбищната площадка. Мъж е насочил вниманието си върху концентрацията на съпругата си, която нещо трябва да му достави докато той почиства от натурии общата стаичка на междуетажната площадка. Всъщност, тя не е обща защото отдавна е била завзета по схемата „Първият по време е първи и по право”. Почистването се носи по всички етажи, но нещо се опъва, мамка му. Започва праскане и блъскане. Звукът се увеличава докато в един момент не е заглушен от друг. Далеч по-мощен. Нещо отново гъргори под терасата. Багер разкопава встрани от новостроящия се блок. Камиони изнасят пръстта. Часове по-късно в изкопа е изсипан бетон. Пльоснат като пресен кравешки екскремент, каквито са обичайна гледка на паркинга пред блока. Започва строителство на нова сграда, само на метри от все още недовършената? Най-вероятно. Операцията приключва надвечер.
Мигове на тишина. Последвани от музика. В този момент всичко е забравено, защото в съзнанието нахлува спомен, че комшията от съседния вход има рожден ден. Имаш покана. Тръгваш радостен към събитието. На слизане се спъваш в забравен кашон от изнасянето на съседа от общото помещение. Не си го видял в тъмното защото просто никога не е имало осветление във входа. Теглиш една майна и продължаваш. Все пак ще санират-безплатно, без пари ще се поставят и лампи. Ти да видиш! Бегом сега към другата дандания.
Живеем сякаш в малко село, ама панелно. Скоро ще се настанят и други-в двата блока, само на метри от терасата ти. „Дано не крадат прането като се протегнат”, мислиш с усмивка в тъмницата.
Шибаната събота е започнала с гюрултия, завършва с нея.
На другия ден е неделя. Щеше да играеш мач с децата, но си спомняш, че и на съседното игрище вече се строи. Нов блок, нови съседи…”.

***
Това е „Възрожденци”. Най-многолюдният и млад квартал в Източните Родопи. Строи се навред. Всяко свободно пространство е частно, може би за всяко има план от „инвеститор”. В него не фигурират децата, за които игрищата са кът. Нервите на жителите се лекуват. За децата обаче остава едно-живот в блок, който по население надминава и средно голямо село в региона, с тази разлика, че по селата има площадки за спорт, децата обаче там са кът.
Жельо МИХОВ,
24rodopi.com

На снимките:
"Възрожденци";
Живот като в решетки и нескончаем шум, за да цъфне поредното малко село на метри от другото;
В очакване на безплатно саниране;
Ново, ама калпаво строителство